Баба Марта бързала, мартеници вързала!

Всяка година по традиция, на първия ден от месец март си връзваме мартеници, но откъде всъщност идва този обичай и коя е Баба Марта, прочетете в следващите редове 🙂

Няма как да не сте чували за Голям Сечко и Малък Сечко. Всъщност това са месеците януари и февруари, персонифицирани в митичните представи на българите като двама братя с много лют характер, а пък Баба Марта (образът на месец март) е тяхната сестра – понякога усмихната и благосклонна, а друг път неочаквано лоша. Според поверията, именно на непостоянството в характера й се дължат и резките промени във времето през този месец 🙂 Когато Баба Марта е ядосана е студено, а когато е засмяна – топло и приятно.

Своенравната дама води със себе си редица обичаи и празници, свързани с идващата пролет, по време на които се правят различни обреди, за да се предизвика нейното благоразположение.

Най-известният обичай, свързан с митичния образ на Баба Марта, е закичването на хора и домашни животни с усукани бял и червен конец – мартеници или „байници“, както се наричат в Средните Родопи. В някои райони към тях добавят синьо мънисто, което да предпазва от уроки. В Родопската област пък, мартениците са изпъстрени със син, зелен или розов цвят, а в Софийско и Мелнишко се срещат в синьо и червено.

Обичаят по връзване на мартеници е познат не само в България, а също и в Румъния, Молдова, Албания, Гърция, Македония и Сърбия. В Румъния мартенички се връзват на ръцете на жените и малките деца, а мъжете могат да ги носят само на скришно място, например в обувката.

По традиция мартеницата се изработва от червен и бял вълнен или памучен конец, които се усукват задължително поотделно наляво, след което двата се събират и се усукват надясно.

Смята се, че мартениците трябва да се носят, докато се появят първите прелетни птици – щъркели, лястовици или кукувици, които идват с пролетта. След това те най-често се закачат на плодно дръвче, а на някои места, хората ги хвърлят в реката, за да им върви по вода. По селата съществува и интересният обичай мартеницата да се слага под камък и на деветия ден да се поглежда дали около нея са се струпали мравки, което се счита за знак, че годината ще бъде много плодородна.

Разпространено е също и вярването, че баба Марта идва само в чистите и спретнати домове. Ето защо, в края на февруари е прието да се прави щателно почистване на къщите, което символизира измитането на лошото от дома. Според традицията, най-възрастната жена в семейството почиства основно къщата преди изгрев слънце, изнася и простира навън червена покривка, постелка, пояс или престилка. Смята се, че по този начин ще зарадва Баба Марта, и ще предизвика благосклонността ѝ към дома и неговите обитатели. На ръцете на децата, момите и младите булки се връзват усукани бял и червен вълнен конец. Младите девойки обезателно трябва да се покажат навън, за да ги види Баба Марта и да се зарадва, което означава, че времето ще е хубаво и топло, а старите жени не трябва да излизат, защото се смята, че ще я разсърдят.

В по-стари времена мартениците се възприемали като амулет, предпазващ от зли духове. Обикновено се правели от вълна, коприна или памук, като основните цветове били бяло и червено, но можело да включват и други елементи като сребърни монети, мъниста, чесън, черупка от охлюв, косми от конска грива и т.н. Докато ги правели, жените ги наричали за здраве, късмет и предпазване от зли сили. Твърди се, че това всъщност е магически ритуал, идващ от прабългарите, който символизира пробуждането на природата и превръща мартеницата в талисман.

Част от първомартенските обичаи за изгонване на злите сили (а също и змии и гущери), включват палене на огън, изгаряне на сметта и прескачане на жаравата, както и обикаляне на двора с дрънкане на метални предмети и наричания. В някои райони първата седмица от март се нарича „броени дни“. По тях се гадае какво ще е времето през годината. На други места пък, хората си намислят по един ден от 1 до 22 март и по него определят каква ще е годината – ако денят е слънчев, ще е успешна, ако времето е лошо – ще има трудности.

Една от по-интересните легенди за появата на мартениците разказва, че когато достигнали Дунавската равнина, прабългарите толкова харесали мястото, че решили да останат. В чест на новооснованата държава хан Аспарух поискал да извърши жертвоприношение на бог Тангра. По традиция жертвената клада трябвало да се запали със стръкче изсъхнал копър, но наоколо нямало такъв. Докато ханът мислел какво да направи, на рамото му кацнал сокол, на крачето на който висяло снопче копър, завързано с бял конец, половината обагрен в червено. Сестрата на хан Аспарух – Хуба, която видяла в съня си затруднението на брат й, му изпратила по сокола си китка копър, завързан с бял вълнен конец. Не е ясно, дали по време на дългия полет крилото на сокола се протрило и кръвта му потекла по белия конец или пък той бил окървавен от ръката на Хуба, чиято длан одраскал соколът. Така или иначе, хан Аспарух получил снопчето копър с бяло-червен конец. Запалил огъня според традицията, а с конеца се закичил за здраве. Оттогава на този ден – първи март – българите закичваме близките си с усукан бяло-червен конец.

Днес обичаят по връзване на мартеница символизира предимно идването на пролетта, но дори и сега е останало поверието, че ако сме закичени с мартеници през март, ще сме здрави през цялата година. И независимо от това какво е настроението й, Баба Марта продължава да носи радост и усмивки на малки и големи!